Зомби...

Вторият ми слайд...

Отдаване...

Първият ми слайд...посветен на

Вили Димова

и стихът и "Отдаване",който ме впечатли много

Непростимото...

Нов живот се ражда на този свят и веднага е сломен.
Постоянно наранявано и унижавано,
момчето научи техните правила.
С времето се вписа в техният свят.
Момчето нямаше избор и направи грешка,
която го лиши от волята му.
Но успя да се пребори с това, в което се бе превърнал
и си обеща,
че никога повече
няма да направи нещо против волята си.

Това, което чувствах,
това, което знаех,
никога не го показах.
Никога не бях себе си,
никога не разбрах,
не исках да знам, какъв можех да бъда.
Това, което чувствах.
Това, което знаех.
Никога не го показах.
Никога не бях свободен
да бъда себе си.
Това наричам непростимо.

Прекараха живота си
поддържайки всичко това.
Той се опита да ги омилостиви.
Този измъчен човек, в който се превърна,
с този мъчителен живот,
често побеждаван,
в една битка, която не може да спечели.
Виждаха, че старецът няма да издържи дълго
и той се приготви
да умре с разкаяние
Този старец, това съм аз...

Това, което чувствах,
това, което знаех,
никога не го показах.
Никога не бях себе си,
никога не разбрах,
не исках да знам, какъв можех да бъда.
Това, което чувствах.
Това, което знаех.
Никога не го показах.
Никога не бях свободен
да бъда себе си.
Това наричам непростимо.

Вие ми дадохте име
Затова и аз ви давам
Нарича се Непростимо

зов...

Вълни от ярост и тревогa
заливат ден и нощ света
и мята се във изнемога
човешката ни доброта.

С окови зли е оковано
доброто, нежното сърце,
тупти и страда неразбрано
и търси своето небе.

Светът загубен е за всяка
невинна дума и сълза,
мълчи от болка и не вярва
в любов, мечта и доброта.

Безмълвно...

Ти тръгваш си
и ме оставяш пак сама,
и даже сили нямам
сбогом да ти кажа,
но ще се върна плахо у дома
на тишината всичко да разкажа
Една сълза оставих на рамото ти,
като лист отронен да блести,
една сълза от моите очи
примесена с капките дъждовни
Ти тръгваш си и ме оставяш пак сама
да те прегърна нямам вече сила,
но върху рамото ти малката сълза,
за моята любов ще ти разкаже...

Зомби...(бездушният)

 Посветено е за... Мен

На единак самотник ми приличаш...
с лице в мъгла забулено , с очи бездънни...
безкрайни , здрачни пътища пресичаш...
отрекъл се от любовта несбъдната...
Един от тези дето цял живот се скитат...
във самота и тайнственост обгърнати...
понесли бремето безименни да се наричат...
в гърдите им във късче лед сърцето е превърнато...
Отблъскваш всеки опит за сближаване...
от страх надеждите ти да не са излъгани...
залъгваш пак душата , че е каменна...,
а всъщност силно искаш някой пак да те прегърне...
Не може цял живот така да бягаш...
дъждът любовен все ще те открие...
ще те накара за любов пак да мечтаеш...,
когато в кожата и във душата ти попие...
Ще се стопи ледът в сърцето ти тогава...
и маската на единака вълк ще падне...
и името ти ще излезе пак наяве...
само поискай силно - всичко може да се сбъдне...