Falling from Heaven

                                                                                

Тихи капки дъжд падат по земята. Удрят се безмилостно в стъклата на колата ми, сякаш за това създадени, сякаш с тази единствена цел са се родили на небето…

Шосето е така самотно, притъмняло и безкрайно. Като пътят на живота ми. Преминаващ през малки градчета и селца, покрай китни къщички или лъскави блокове… 

Без да спира… 

Без крайна цел… 

Без… нищо след себе си…

Дори не се замислих когато тръгнах. Просто събрах необходимите си вещи, заключих вратата, изтеглих всичките си пари от дебитната карта, метнах сака на задната седалка и запалих. Не знам колко е часа, но беше тъмно когато тръгнах. Не знам къде отивам, но знам, че трябваше да тръгна. Не казах на никого.

На последната бензиностанция си взех голяма чаша мляко със захар и кафе. Омръзна ми горчивото кафе сутрин за закуска. Отварям трети шоколад. Усещам как захарта се стича към вените ми. Сълзите се стичат към брадичката ми. Искам да стигна там където ще се чувствам у дома. Искам да намеря онова красиво място където ще усещам прекрасния полъх на надеждата, копнежите и мечтите,  които се сбъдват, по кожата си. Искам да съм далеч от всичко което оставих зад гърба си с минаването на табелката на края на града. От хората, от къщите, от улиците, от въздуха, от тях. От фалшивите усмивки, от изкуствените чувства,  от измислените думи. От себе си…

Искам да открия кътчето, където ще бъда аз. Това аз, което в момента скимти болезнено осакатено от света, защото трябва да се съобразява колко глътки кислород влизат в дробовете ми и да прави компромиси, който бавно ме рушат късче по късче.

Пътят е хлъзгав, водата се стича на вадички към канавките… 

Някъде далеч падна гръм. Красиво е… 

Красив си, умен си, щастлив си… Думи. Не съм…   

Ако бях, може би сега нямаше да съм на пустото безмълвно шосе. Много пъти съм се чудил какво ли ще е чувството когато умирам, ще съжалявам ли за нещо, ще се радвам ли, ще оставя ли нещо след себе си. Някога една гледачка ми каза че ще умра при катастрофа… Мислите се блъскат в главата ми както капките в стъклата. Ужасен хаос, все поглъщащ, задушаващ мрак… Толкова думи изговорени, изписани… Сякаш изветряват. Минават през краткотрайната памет и не се отпечатват в сърцето. Накрая не стигат… Не „казват”… Остава погледът… Но хората отдавна са отвикнали от това да се гледат в очите и да виждат нещо в тях… „Не знам какво да кажа”… Защо трябва да кажеш нещо?… Един поглед може да замени хиляда думи. Ако има кой да го забележи. Студено е… Ставите ми почват да пукат. "Усмивката е второто нещо, което умееш да правиш добре." Първото е да пуша… "slims"…

Всички думи биха били излишни… Липсват ми безмълвните ни разходки, когато ме гледаше в очите…

Тихи капки дъжд падат по земята. Удрят се безмилостно в стъклата на колата ми, сякаш за това създадени, сякаш с тази единствена цел са се родили на небето…

-

Преди около два часа дискът заби и до безкрай, заповтаря една и съща песен, която се слива толкова красиво с ромоленето. Мелодия, която

докосва сърцето ти, душата ти, доставя им наслада… и ги кара да се раздират болезнено…