просто...Остани...

Не питай кой е - просто отвори...
стоя измръзнала на прага на дома ти...
вървях безкрайни нощи , дни...
със бързи стъпки в ритъм със сърцето си...

Не питай кой е - просто отвори...
ръцете ми хвани със топли длани...
сълзите мои с устни ти изтрий...
с ласки излекувай мойте рани...

Не питай кой е - просто отвори...
до теб смирена ще се сгуша...
на вън ще продължава да вали...
а с теб пак наш'та песен слушаме...

Не питай кой е - просто отвори...
да сложим край на нашата раздяла...
обичам те ....обичаш ме и ти...
души , тела да слеем в едно цяло...

Не питай кой е - просто отвори...
любов безкрайна чука на вратата...
и чака да и кажеш - Остани !!!
Със теб ще бъдем най-щастливи на земята !!!...

Сърце...прости ми!!!

Искам... и Трябва...

Две думи борят се в жестока схватка.....

едната е дете на разума ,

а другата е повик на душата...

Опитват се една над друга да застанат...

веднъж отстъпват - после пак нападат !

С въпроси и съмнения - коя е вярна

сърцето ми превърнаха в кървяща рана ......

Любима думичка на разума е ТРЯБВА ,

а ИСКАМ - е родена от душата.......

Когато ТРЯБВА разума ми повелява......

зовът на ИСКАМ бавно избледнява.....

Докато разума печели всяка битка......

душата стана мъничка светулка......

И този спор го водя със години ....

сърце - предадох те -

за кой ли път - ПРОСТИ МИ !!!!

Поезия в червено...

 

Тя беше поезия!

...аз - неграмотен!

С нея всичко край мен, сякаш бавно и плахо притихва

и самотното време - прибира ранени крила,

чуло сякаш гласа ѝ, в словата на тиха молитва...

...всичко бяло, събудено в мене, навярно е тя!

De My Amor...

 

                          

Една жена, от мъж поиска... тялото,

от нея пък, той търсеше... душа;

- това разбра се в края, а в началото,

откриваха се – сякаш на игра!

Тя беше хубава, о, не - Красавица,

с безкрайно сини, казващи очи;

понякога, те мятаха светкавици,

а друг път бяха... плачещи звезди!

Мъжът навярно също си го биваше,

в мълва това се носеше в града,

уж поглед женски все го следваше,

а пак сам посрещаше... нощта!

Но някак си в шегите се разпали,

замлъкнал във сърцата им вулкан!

Амур внезапно стреля... и едва ли

виновни бяха, че не сещат свян!

Дали грехът простим е - ние не знаем.

Всевишният ще го реши?  - Добре!

А как след тази грешка да се каем?

И ще запалиш ли ти огъня в море?

С това тя, мигар, си избра... съдбата,

едничко слънце за една Любов блести!

Остави го да оплете мрежата на благодата,

в живот да прероди, светлите мечти!

За Птичето, Свободата и Любовта...

 

Остави птичката да хвръкне, остави я да лети!
Дай й свободата, не позволявай нищичко да я сломи!

Не я затваряй в клетка, не бъде скъперник, егоист!
Нека и другите и се любуват, нека тя ги озари!

Ако я обичаш никога не я ограничавай, и недей я карай да тъжи.
Любовта си и дарявай, светлина и радост и носи,
за нищо никога не я вини!
Подкрепяй я и все при теб си я посрещай, недей бъди дребнав човек,
свободата е свещена, а любовта, която иска – тленна.

Изпращай птичето с усмивка, и се радвай на размахващите се криле,
на полета в небето, на красивите му цветове.
И ако искаш да се връща, да бъде твой приятел и другар,
ти никога недей го спира, да отлети от теб със жар.

Да бъде другаде щастливо, да гони своите мечти,
да се рее във простора, света с присъствието си да краси.
А после то ще се завърне, ще донесе от щастието си и на теб,
ще благодари, ще се усмихне, а ти ще станеш нов човек!

Когато искаш много някого да имаш,
недей опитва да го промениш,
недей да искаш и недей да взимаш,
а той ще бъде твой когато го освободиш!

Автор: Стефи Божилова

Ще надбягам ли птиците...



Заглеждали ли сте се в полета на птиците?

В тайнството на техните крила?
Как над земята се издигат и виждат от високо

лазурна синева.
Не бях се замислял до днес...  

За маховете силни на техните крила,

как поривът да съществуват ги носи неспирно над света.
И може би, ако не бяха летящите във въздуха листа,

не бих си вдигнал главата,

за да видя тайнството на полета в сутринта.
И съвсем неволно аз открих истината за живота,

че ако искаш да летиш, ти трябва воля и неуморно действие

в избраната посока.
Замислих се какъв необичаен миг, в който пожълтелите листа се прощават със света и политат от клоните на дървото, за да достигнат до земята, а птиците, устремени в синевата, политат над света, носейки със себе си

порива на живота...
И есенно ми стана, замислих се за нашия кратък земен гейм,

в който всичките сме временни актьори, носещи със себе си според нас необикновени роли.
Прииска ми се да мога да разбирам езика на листата

и всяка жълта телеграма да разчитам, защото може би е знак от съдбата или билет за непозната някоя страна.
И вървейки се зачудих, колко малко знаем ние хората,

за птиците, за полета, за порива, за сбъдването на мечти...
За истината носена в душите и за рано изгубените й следи...

Прииска ми се да говоря, а се разхождах сам-самичък и затова си позволих да Ви напиша за мислите си в лятната утрин, след една разходка преди дъжда.

Falling from Heaven

                                                                                

Тихи капки дъжд падат по земята. Удрят се безмилостно в стъклата на колата ми, сякаш за това създадени, сякаш с тази единствена цел са се родили на небето…

Шосето е така самотно, притъмняло и безкрайно. Като пътят на живота ми. Преминаващ през малки градчета и селца, покрай китни къщички или лъскави блокове…

Без да спира… 

Без крайна цел… 

Без… нищо след себе си…

Дори не се замислих когато тръгнах. Просто събрах необходимите си вещи, заключих вратата, изтеглих всичките си пари от дебитната карта, метнах сака на задната седалка и запалих. Не знам колко е часа, но беше тъмно когато тръгнах. Не знам къде отивам, но знам, че трябваше да тръгна. Не казах на никого.

На последната бензиностанция си взех голяма чаша мляко със захар и кафе. Омръзна ми горчивото кафе сутрин за закуска. Отварям трети шоколад. Усещам как захарта се стича към вените ми. Сълзите се стичат към брадичката ми. Искам да стигна там където ще се чувствам у дома. Искам да намеря онова красиво място където ще усещам прекрасния полъх на надеждата, копнежите и мечтите,  които се сбъдват, по кожата си. Искам да съм далеч от всичко което оставих зад гърба си с минаването на табелката на края на града. 

От хората, от къщите, от улиците, от въздуха, от тях. 

От фалшивите усмивки, от изкуствените чувства,  от измислените думи. 

От себе си…

Искам да открия кътчето, където ще бъда аз. 

Това аз, което в момента скимти болезнено осакатено от света, защото трябва да се съобразява колко глътки кислород влизат в дробовете ми и да прави компромиси, който бавно ме рушат късче по късче.

Пътят е хлъзгав, водата се стича на вадички към канавките… 

Някъде далеч падна гръм. Красиво е… 

Красив си, умен си, щастлив си… 

Думи. Не съм…   

Ако бях, може би сега нямаше да съм на пустото безмълвно шосе. Много пъти съм се чудил какво ли ще е чувството когато умирам, ще съжалявам ли за нещо, ще се радвам ли, ще оставя ли нещо след себе си. Някога една гледачка ми каза че ще умра при катастрофа… 

Мислите се блъскат в главата ми както капките в стъклата. Ужасен хаос, все поглъщащ, задушаващ мрак… 

Толкова думи изговорени, изписани… 

Сякаш изветряват. Минават през краткотрайната памет и не се отпечатват в сърцето. Накрая не стигат… 

Не „казват”… 

Остава погледът… 

Но хората отдавна са отвикнали от това да се гледат в очите и да виждат нещо в тях… 

„Не знам какво да кажа”… 

Защо трябва да кажеш нещо?

Един поглед може да замени хиляда думи. Ако има кой да го забележи.

Студено е… 

Ставите ми почват да пукат. 

"Усмивката е второто нещо, което умееш да правиш добре." Първото е да пуша.  - "slims"

Всички думи биха били излишни… 

Липсват ми безмълвните ни разходки, когато ме гледаше в очите…

Тихи капки дъжд падат по земята. Удрят се безмилостно в стъклата на колата ми, сякаш за това създадени, сякаш с тази единствена цел са се родили на небето…

-

Преди около два часа дискът заби и до безкрай, заповтаря една и съща песен, която се слива толкова красиво с ромоленето. Мелодия, която

докосва сърцето ти, душата ти, доставя им наслада… 

и ги кара да се раздират болезнено…