Една жена, от мъж поиска... тялото,
от нея пък, той търсеше... душа;
- това разбра се в края, а в началото,
откриваха се – сякаш на игра!
Тя беше хубава, о, не - Красавица,
с безкрайно сини, казващи очи;
понякога, те мятаха светкавици,
а друг път бяха... плачещи звезди!
Мъжът навярно също си го биваше,
в мълва това се носеше в града,
уж поглед женски все го следваше,
а пак сам посрещаше... нощта!
Но някак си в шегите се разпали,
замлъкнал във сърцата им вулкан!
Амур внезапно стреля... и едва ли
виновни бяха, че не сещат свян!
Дали грехът простим е - ние не знаем.
Всевишният ще го реши? - Добре!
А как след тази грешка да се каем?
И ще запалиш ли ти огъня в море?
С това тя, мигар, си избра... съдбата,
едничко слънце за една Любов блести!
Остави го да оплете мрежата на благодата,
в живот да прероди, светлите мечти!
Няма коментари:
Публикуване на коментар